П Р Е Д С Т А В Я Н Е Н А С Т И Х О С Б И Р К А Т А
Н А Е Л И В И Д Е В А „П О О С Т А”
21.01.2009 г. Клуб на дейците на културата
гр. Димитровград
ЗДРАВЕЙТЕ ОТНОВО ПРИЯТЕЛИ НА СЛОВОТО
И НЕКА ПАК СЕ ПОСРЕЩНЕМ С ДОБРЕ ДОШЛИ
В КЛУБА НА ДЕЙЦИТЕ НА КУЛТУРАТА
В брой 45 на вестник култура на 7 януари 2009 г. беше публикувана лекцията на новия лауреат на Нобеловата награда за литература Жан-Мари Гюстав льо Клезио, озаглавена „Гората на парадоксите”, четена на 7 декември при връчването на наградата. Този, доколкото знам, макар че може и да греша, непревеждан на български език френски писател е определен като „родоначалник на ново направление на поетическа и емоционална експресия, която изследва природата на човека както в пределите на цивилизацията, така и отвъд нея". В иначе много обхватния му, но и твърде личен текст ми направи силно впечатление един пасаж:
"Защо пише човек? Предполагам, всеки има своя отговор на този прост въпрос: предразположението, средата, обстоятелствата. Но се прибавя и неспособността: ако пишем, това означава, че не действаме. Че, изправени пред реалността, изпитваме затруднения; че избираме друг начин да реагираме, друг начин да общуваме - посредством дистанция и време за размисъл. "
И се замислих, дали наистина е така?
Какво означава да не действаш?
Че нали всички ние, хората, сме малко или много действени същества? И какво би се получило пък ако не пишем?
Вероятно тогава ще ни е по-лесно да оправдаваме бездействието си. Нали отдавна са придобили странната гражданственост такива понятия: най-значимата книга е ненаписаната, най-добрата роля е неизиграната, най-хубавата картина е ненарисуваната и най-вълнуващата песен е неизпятата.
Без да навлизаме в детайли, всички ние всекидневно се срещаме с тези много странни понятия. Разбира се, те разкриват манталитет, или сами говорят за стремежа на всекиго да прикрие нещо, което счита за своя слабост.
Естествено е, човешко е.
Но нека се върнем на писането, което означавало, че не действаме.
Аз лично не съм съгласен. Защото, когато човек пише – той се изправя с лице срещу хората и не мимикрира с неизиграни гениални роли, с неизпяти божествени песни или с несъздадени шедьоври на словото. Когато човек пише, той има нужда и да споделя с останалите онова, което го вълнува, терзае, предизвиква радости или болки, става повод за размисли, за самооценки и преоценки. Онова, което всички наричаме път към самопознанието. То, разбира се, е индивидуално, и наистина има индивиди, които преживяват неосъзнато целия си съзнателен живот. За тях обаче просто не си струва да говорим.
Опитах се да подредя мислите си, започвайки с несъгласието си с льо Клезио, защото горе-долу съвпадна по време неговата лекция с нещо, което не е тъй значимо, но е твърде човешко и по някакъв начин противоречи на написаното от него.
На 5 декември в Пловдив беше премиерата на новата стихосбирка на Ели Видева „По оста”. Доколкото знам от пловдивски колеги журналисти, представянето е минало под знака на доста висок интерес към поетичното слово. И именно тези два литературни факта породиха и настоящите ми мисли. Четейки в бр. 5 на електронтото списание „Литературен свят” стиховете на Ели Видева от новата и поетична книга, опитвайки се да разсъждавам върху текста на представящата поезията й Елена Диварова, в съзнанието ми се загнезди несъответствието:
ПИШЕЩИЯТ ЧОВЕК НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ БЕЗДЕЙСТВЕН!
Всъщност, самата Ели го е заявила в едно по-ранно нейно стихотворение
Автобиография
Тъй си я карам дръзко и смахнато
с поне сто проблема под мишница.
С трима мъже си сядам на масата,
а един нощем ми се усмихва.
Трупам приятели, думи, енергии.
Мразя поклоните ниски.
В класната стая си късам нервите
май общо взето за нищо.
Но ако някой ме срещне със злоба,
ще се подпра на пергела
и ще опиша окръжност от обич –
като дете съвършена.
Да се опита да я съизмери
с лунната грапава пита,
върху която ще има за мене
кратерче като копито
от галопиращ Пегас, а от него
бяло перо да си вземе -
то да го учи на истинска нежност
и да му бъде спасение.
Ами това е. Ели не е „родоначалник на ново направление на поетическа и емоционална експресия, която изследва природата на човека както в пределите на цивилизацията, така и отвъд нея". Ели просто заявява себе си. И си върви по оста. Пред всички. Без да се крие. И както много вярно го е усетила Елена Диварова – „При Ели Видева словото идва след изживяното и премисленото. Измислици няма. И още - тя е енергична, вдъхновена и вдъхновяваща, неуморна, тъче на няколко стана (няма как – съвременна жена). Откъде сили за този устрем, откъде тази енергия? И вдъхновението – откъде е? Само от едно място – от любовта. Тя е винаги влюбена. В едно от стихотворенията казва, че най-трудната дума е „обичам”.
Всъщност, позволявам си да цитирам, защото първо – не съм толкова млад, че да знам всичко, и после – в много от прочетените неща се улавям, че мислим по един и същи начин с онези, които са ги написали, но те са ги написали преди мен и по-добре от мен. А и моите мисли винаги са били такива: по-грапави от тези на критиците.
И като стана дума за определението на Елена Диварова, че „Ели е винаги влюбена”, именно това най-силно ме впечатли от новата и стихосбирка „По оста”.
От всичките поетични книги на Ели Видева, в последната й има най-ярко присъствие на онова необяснимо чувство, с което толкова много се спекулира, че понякога ни се струва на нас, модерните хора, съвсем преекспонирано и изчерпано откъм значение заради прекалено обговаряне.
Да, най-трудната дума е „Обичам”!
Защото някои я изричат под път и над път, но се оказва, че е непосилна за тях, когато трябва да го докажат. Най-трудната е, защото у други никога не влиза в словесна употреба. У трети, защото просто не знаят как да я изрекат. Аз просто си мисля, че Ели е намерила своя начин – чрез всички тези последни свои стихове, пропити от любов и болка, от страдание и самоирония, след много изживяно и много премислено, без измислици. И тъй като всички ние, приятелите й, знаем колко е енергична, вкупом можем да отречем, че пишещият човек е бездействен. Той си действа в житейски план. Действа си и когато се усамоти пред белия лист. Действа си и когато трябва да овеществи чувствата си. Позволих си да направя ретроспекция със стихотворението „Автобиография”, защото то е едно от знаковите стихотворения на Ели Видева, показващо непрекъснатия й диалог със себе си, със света, с поезията си. В новата й стихосбирка „По оста” този диалог също не е прекъснат. Само че има нови измерения. И ако трябва да обобщим какви са основните внушения на тънката поетична книжка, можем да кажем: Всичко събрано, натрупано, преживяно и съпреживяно, почувствано, преболяно. И... споделено. Но най-вече – обусловено от неизличимия белег на Любовта и Обичта. Белег от рана, от нежност, от човечност, от всеотдайност... Можем да изброяваме дълго. Защото всичко у действения човек оставя по някакъв белег в душата. Всеки може да открие в стиховете на Ели различни неща. Но вероятно те няма да са по-различни от тези например:
-увереността, че си силен, за да срещаш всеки ден света;
-но и достатъчно слаб, за да осъзнаеш, че сам си безсилен да направиш всичко;
-че е жизнено важно да си ако не щедър, то поне великодушен към нуждаещите се от твоята помощ;
-осъзнаването, че не познаваш всичко те прави достатъчно мъдър, а вярата в чудеса - достатъчно глупав;
-готовност да споделиш своята радост и своята скръб с другите, но без да търсиш съжаление, нито дори съчувствие;
-да обичаш тези, които те обичат, но и тези които не те обичат, защото единствено обичта може да ги промени към добро;
-да носиш доблестта да поздравиш не само опонента си, но и врага си за постигнат от него успех;
-да носиш доблестта да последваш другите, когато си изпаднал в неопределеност;
-и доблестта да си последният, който критикува и се радва на допуснати от хората грешки;
-да носиш увереността си в своята крайна цел и да следваш попрището си, но без да се превиваш, когато някъде се спънеш или паднеш;
Всеки може да открие различни неща в стихосбирката „По оста”.
От „Осанна” до „Разпни го”, както се казва. И сигурно ще ги чуем, или ще ги прочетем някъде някои от тези открития.
Опитах се да следвам логиката на разсъжденията си, обвързвайки ги с встъпителния пасаж от лекцията на Жан-Мари льо Клезио не от желание да фаворизирам Ели Видева. Опазил ме Бог. Комплиментите са понякога нещо по-трудно дори от думата „Обичам”. И трябва човек с изключително чувство за отговорност пред себе си да ги изрича. Книгата „По оста” е една от многото, в които се интерпретира необяснимото чувство „Любов”. Но е по-различна от много други, защото разкрива зрялото усещане за това чувство. Онова осъзнато, топло, много пъти преживяно, но все пак останало ненадломимо от живота човешко усещане: за близост, за потребност, за болка, за тайнство, за обричане на другия и все пак – за непозволяване на окови, защото любовта не понася оковите...
По-трудно е от думата „Обичам”, но все пак се изкушавам да ти го кажа, Ели : „Комплименти!!!”
Всички живеем в собствената си гора от парадокси. И до голяма степен самите ние я правим все по-непроходима и все по-абсурдно парадоксална. Но ако е вярно, че Любовта ще спаси света, имам повод за още едно свое лично несъгласие с льо Клезио (без нито нотка недоброжелателност, разбира се). Пишещият човек не може да бъде бездействен. А търсещият думите за необяснимото чувство Любов – още повече. Защото търсейки ги, той се стреми да изрече Любовта като низ от житейски действия.
Защото Любовта е глагол. Едно безкрайно действие. А, Ели, това е пък моето дребничко лично откритие в твоята поетична книга – показала си Любовта в действие. И ето ти оттук още един парадокс – авторка на интимна лирика... математик. В прагматичния ни свят... Аз лично познавам само двама математици, които пишат поезия, но единият отдавна вече не е драснал нито ред.
А защо е парадоксално ли? Ами – простичко е. Освен поетеса, Ели Видева е и педагог. И има щастието всеки ден да общува с млади хора. Да им дава от себе си, но и да се учи от тях. Да се зарежда с частици от тяхната неизтощима енергия. Да придобива по нещичко от тяхната неподправеност при споделяне и на проблеми, и на радости, и на интимности. Не съм специалист психолог, но си мисля, че и това е дало отражение в последната поетична книга на Ели Видева. А дали е така – всеки може да прочете. Дали ще се съгласи с мен – няма значение.
В тънката стихосбирка „По оста” е събрана много натрупана обич. Вероятно от лутането в житейската гора на парадоксите. Вероятно от неоспоримия факт, „Че, изправени пред реалността, изпитваме затруднения; че избираме друг начин да реагираме, друг начин да общуваме - посредством дистанция и време за размисъл.”
Права е според мен Елена Диварова и вярно го е констатирала: „словото идва след изживяното и премисленото. Измислици няма.”
И тъй като Ели Видева е „ енергична, вдъхновена и вдъхновяваща, неуморна, тъче на няколко стана (няма как – съвременна жена)” - комай за бездействие време не остава.
Вероятно най-трудната дума е „Обичам”, но когато е вярно изречена – дори и в меркантилното ни съвремие прави хората по-богати.
Защото е казано отдавна: „Кой е беден, ако е обичан?”
Върви „по оста”, Ели. Без да обръщаш внимание на перифериите, в които влачат битуването си мимикриите с неизиграните гениални роли, с неизпятите божествени песни или с несъздадените шедьоври на словото.
И най-несъвършената книга е по-добра, когато я споделиш написана с другите, от предварително обговаряния с апологии ненаписан шедьовър.
Казал го е впрочем още Спасителят: „И нека безгрешният първи да хвърли камъка!”
В житейската ни гора от парадокси можем да видим не една и две купчини от словесни камъни...
Но нека вярваме в Спасителя, защото негов е заветът: „Обичайте се!” Такъв е дори и в нашият брутален модерен делник ориентирът за вървене по оста.
Ако успеем – добре.
Ако не – ще ни замерят с безгрешни словесни камъни.
Дано да успеем.
Зависи от личната действеност на всеки за претворяване на глагола „Любов” в истински начин на живот.
С личната си действеност очертаваме окръжностите от „Обич”.
Дори и да е „дръзко и смахнато, // с поне сто проблема под мишница”, но знаейки: „илюзията, че страстта ще лумне // е истинска, когато я очакваш”.
А това кара и човека да вярва, че :
Когато даваш без остатък
сърце, душа и същество
в живота по човешки кратък
ще те спаси една любов.
Когато буря те завее
и глъхне клас за благослов,
напук на дъжд и суховеи
ще те спаси една любов.
Когато времето изтича
през миглите като просо,
в безсмислието ще наднича
да те спаси една любов.
PS
Когато на 28.04.2011 г. в КДК-Хасково ни събра отново радостният повод - стихосбирката на Ели "Оживявам", Роси Станева, една също великолепна поетеса и много добър човек, обичливо-закачливо определи "По оста" като "любовната библия на хасковските жени". А дали само за тях?...
