Както няма двама еднакви люде, така няма и двама еднакви... „педагогически специалисти”.

Според категоризацията си сме детски, начални, прогимназиални и гимназиални учители. По-опростено го пиша, за да не изписвам няколко пъти етапите на обучение.

Всички преподаваме онова, което сме избрали, учили, специализирали и професионализирали – хуманитаристика, точни науки, инженерни науки, IT- специалности и т.н.

Детеводството обаче (педагогиката сиреч) не е приоритет за мнозина. Перфекционисти в областта си, брилянтни дори, са ако не нули, то поне около нулата в сферата на общуването с децата (от детската градина до пълнолетието си те са деца).

Доказани специалисти в областта си са и неприкрити човекомразци (разбирай и детемразци).

Люде, неуспели да създадат семейство или пък разбили семейството си заради... каквото и да е, нежелаещи да имат деца, със собствени екстраординерни представи за съвместен живот, отглеждане и възпитание на деца, но с амбиции и претенции, дори и да са добри в специалността си, не са добри в сферата на детеводството...

И така нататък...

Да те определят като „педагогически специалист” означава да те определят като... нещо като нищо...

Педагогически специалист в яслите, в детската градина, в началния етап, в прогимназиалния етап, в гимназиалния етап, в професионалните училища не означава абсолютно нищо, защото всяка една учебна дисциплина има своите уникални специфики и няма двама, които да преподават, общуват, дават съвети, поучават, дават личен пример, имат стил или маниер на общуване, които поне приблизително да се припокриват.

Именно заради това (а и не само заради това, но ще спра дотук, защото иначе ще трябва да изпиша стотици редове) мисля, че да сме учители, е за предпочитане...

Учителят в своята индивидуалност или успява да бъде личност, или не успява...

Педагогическият специалист е обречен на унифицирано безличие, предопределено от нечия бюрократична приумица за модерност ...