ПРОВОКАТОРИ ЩЕ ИМА ВИНАГИ!
ВЛАСТНИЦИТЕ НА ТОВА РАЗЧИТАТ!
Ще си позволя да разкажа няколко от спомените си за първата и втората окупационна стачка в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски” през далечната 1990 година.
Тогава всички студенти бяхме малко или много обхванати от еуфорията на настъпващите промени. И съвсем естествена беше реакцията ни да изразим и нашите позиции. Разбира се, най-напред бяха многохилядните шествия. Тогавашните участници си спомнят навярно – плътна маса от хора, в протежение от бившия магазин „Нева”, чак до бившия Партиен дом. Впечатляващо беше наистина. Аз лично такава картина съм виждал единствено по време на учителските шествия в София.
Както и да е. Нека се върнем години назад.
ЮНСКАТА СТАЧКА
Най-напред, по решение на инициативния студентски комитет, който бяхме създали, решихме да я обявим през нощта. Беше към средата на месец май, но точната дата вече не помня. Събрахме се. Около двеста студенти. Един доцент, който по-късно излезе в списъците на Комисията по досиетата с псевдонима си, също беше с нас и цало вечер ни убеждаваше, че той наистина е съпричастен към идеята ни, но не му би сега моментът за стачка. Беше толкова сърцераздирателен, а и в интерес на истината се ползваше с неоспорим авторитет, че го послушахме. Отложихме стачката с две седмици. И когато направихме юнската „окупация” на университета... немедленно цъфнаха и алтернативните – антистачниците. Оказа се, че през тези две седмици са събирали сред студентите комсомолци, кандидат-членове на Партията (имаше тогава и такъв статут на верноподаничество) и сформирали някакво сдудентско сдружение. После стана ясно, че това е била и истинската цел на настояванията за отлагане на стачката. Вярно е, че са ни подвели, но... грешки на растежа, както се казва. И нека безгрешният първи да хвърли камъка.
Затворихме университета все пак. Един друг доцент, сега професор, дойде доста подпийнал. Налиташе на саморазправа. Не се случи нищо, слава Богу, но самият акт на академична арогантност беше неприятен. Така или иначе първият ден устояхме. Колегите от бившия ВСИ по едно време започнаха да искат от нас хора в подкрепа, защото пък някакъв тогавашен институтски ръководител заповядал на шофьора на автобуса да го подкара срещу студентите. Направихме му жива верига – момчета и момичета. Спомням си, че по онова време беше актуално да се използват такива методи за сплашване на студенството. Имаше една функционерка, Р. Налбантова май, която остана известна с това, че щеше да праща срещу нас (не само в Пловдив) „трактори, комбайни и други превозни средства”... Да ни мачкали... Абсурди на началото на прехода.
Партийната секретарка на университета пък бродеше назад-напред и посочвайки с пръст, броеше кой от стачкуващите ще се явява при нея на изпит. Изпокъса ни после, но все пак завършихме.
При нас дойде и някакъв, който се представяше за журналист от радиото. С микрофон и увисен на рамото репортерски диктофон „Унитра” (от онези старите). Дали беше журналист, не стана ясно. Но че се държеше наплевателски, менторски, а на моменти и с фелдфебелска безпардонност, се е запечатало в спомените на мнозина от тогавашните ми колеги. Дори някога си ги припомняме тези неща, да не забравяме, че сме били млади.
ПЪВРАТА ВЕЧЕР
от стачката пред университета, по тогавашния бул. „Г. Димитров” премина някаква шумна и весела компания. Изведнъж дървото до паметника на Паисий пламна. Как стана, така и не разбрахме. Дойде пожарна кола. Угасиха пламъците. На разсъмване (бях сред дежурящите пред университета и съм го видял със собствените си очи) пред университета, откъм ул. „Цар Иван Асен ІІ” се приближи един москвич. В сумрака видяхме, че вътре има четирима мъже. Двата прозореца на колата се отвориха. Задноседящият сейна нещо с две ръце. От предната седалка пък мъжът насочи фотоапарат и блеснаха няколко светкавици. След това с „мръсна газ” москвичът отфуча на заден ход. И като отидохме какво видяхме... две шепи разопаковани презервативи!!! Простащината и скудоумието нямат граници... После научихме, че снимките били отишли „по предназначение”, а тълкуванията сред „алтернативните” бяха, че ние „окупаторите” на академичната светая светих сме правили „секс оргии”, „стачничките” (имаше и не по-малко от 40-50 момичета) били „развратнички” ,най-меко казано. Само от етични съображения няма да назовавам истинските тогавашни определения за колежките... Безсилието е обикновено злобно изказа си, но това си е за сметка на безсилния, нали!
Десетина дни ПУ „Паисий Хилендарски” беше в стачка... Лятната. Имаше и други случки. Но да не отегчавам който и да е читател.
ВТОРАТА СТАЧКА
започна със зимната блокада на университета пак стана с активното участие на студентите. Самата стачка беше по-кратка. Но още първата вечер стана нещо интересно. Изключиха електричеството за два-три часа. И точно в тоя момент в двора на университета пламна една от бараките... После стана ясно, че пожарът бил предизвикан от... късо съединение в електрическата инсталация!?
Такива работи, уважаеми блогъри!
За онова време може да се напишат много неща.
И тогава, както и сега –
ПРОВОКАТОРИТЕ СА НАВРЕД !
Властниците на тях разчитат!
А от хората зависи дали ще се поддадат на провокации, нали?
