НА ПЪРВА СТРАНИЦА

в. "Дума"

Живко Русев:

С духовни бедняци не се гради благоденстваща държава

Учителската професия не е девалвирала, девалвацията е в отношението, което се налага към учителстването, казва учителят по български език и литература

Светла Василева

8. Октомври 2013, брой 233

Живко Русев е роден в Димитровград, на 51 години e. Магистър по българска филология на ПУ "Паисий Хилендарски". От 1990 г. работи като журналист, а от 1997 г. като преподавател по български език и литература в СОУ "Любен Каравелов" в Димитровград. Главен учител за гимназиален етап. 

Цитат:
"Българинът винаги е давал мило и драго да изучи децата си и същевременно винаги е показвал неуважение към образованите хора"

Г-н Русев, вие сте учител по български език и литература. Лесно ли се говори и преподава днес поезия? На фона на нарязаното за компоти пиано "Блютнер" в Димитровград не е ли твърде гротескно?
- Аз мога да отговоря само за себе си. В никакъв случай не бих правил обобщения за колегите си. Не мога да дам определение дали е лесно, но не е трудно. Поезия е имало далеч преди "унищожения "Блютнер", а съм уверен, че изящното слово ще живее, докато има хора на нашата планета. Поезията и словото като цяло е преживявало и надживяло много по-грозни моменти: опожарената Александрийска библиотека, аутодафетата на Савонарола и подобни на него средновековни шарлатани, диктатурите на Хитлер и Сталин, китайската "културна" революция и червените кхмери. Писаното слово и поезията не само са ги надживели, а и днес формират представите на много млади хора за човешката мяра.
През годините, в които съм учител в СОУ "Любен Каравелов", извън учебните часове и задължителното преподаване на литературната класика съм се старал не само да говоря на учениците си за поезия и проза, а и да ги срещам с живи творци: Павел Матев и Иван Динков (мир на праха им), Евтим Евтимов, Любомир Левчев, Петър Анастасов, Атанас Капралов, Кръстьо Кръстев, Ели Видева, Ангел Ников. Мога дълго да изброявам. 
Не е трудно да се говори за поезия, защото  моите тийнейджъри са можели да се докоснат до живото слово на възможно най-различни съвременни български творци, да разменят с тях по няколко думи и да чуят от тях няколко добронамерени напътствия, да ги харесат или не. Старал съм се да осъзнаят, че творците на словото са земни хора като всички нас, но са одарени с талант и имат волята, самоотвержеността и стоицизма да надмогват житейските битовизми в името на словото. Не смятам, че правя нещо изключително, но се старая да го правя за децата, воден от личното си убеждение, че смисълът на живота ни е в онова мъничко всекидневно добро, което правим за себе си и за хората. А за придобилия печална известност "Блютнер" просто ще замълча. 
- Статистиката показва нарастващ брой неграмотни и отпадащи ученици. Как ще се справим с това бедствие? 
- Личното ми становище е, че в народопсихологичен план все още не сме надраснали нещо доста тревожно за общобългарското ни битие. Има една необяснима нагласа - българинът винаги е давал мило и драго да изучи децата си и същевременно винаги е показвал - къде явно, къде полускрито, неуважение към образованите хора. 
Две години поред съм бил в национална зрелостна комисия. Имам натрупани много лични впечатления. Има ученици, чиито текстове доставят истинско удоволствие. За жалост има и мнозина млади хора, които се отнасят с явно нехайство не само към писането и езиковата култура, а и към обогатяване на общата си култура като цяло. Има много причини за това, но по-тревожно е, че няма действителен стремеж към преодоляване на проблема с малограмотността и безкултурието. Вярно е, че безграмотните се множат, но за сметка на това пък се държат все по-бабаитски. А се държат така, защото някой им позволява. В това е бедствието. Силите, на които явно е изгодно такова положение, не са чак толкова неведоми, но е очевидно и това, че няма достатъчно обща воля за противостояние. Като редови български учител се старая да давам скромния си принос за противостояние на бедствието, както го нарекохте. Полагам усилия да подсказвам според силите си и чрез силата на словото на моите деца - учениците ми, какво не бива да правят, за да могат да вземат своя живот в ръцете си. 
- Какво вълнува учениците ви? За какво мечтаят те и мечтаят ли? 
- Въпреки че не съм от най-дългогодишните учители, със сигурност имам вече над 800 бивши и настоящи ученици. Моите деца се вълнуват и мечтаят. И се вълнуват от съвсем човешки неща. Така и мечтаят - по човешки. Със сигурност не можем да уеднаквим всички, но това, което казвам, е вярно за повечето. И тъй като започнахме с поезия, сега ми идва наум Хьолдерлин: "Кому са нужни поетите в смутното време?" 
Водих свои ученици на среща с Павел Матев в ПМГ "Иван Вазов" в Димитровград. През цялото време този достолепен човек, който може съвсем спокойно да им е прадядо, стоя прав пред учениците. Наблюдавах как попиват всяка негова дума. След срещата седнахме да изпием по кафе и да си поговорим с моите тийнейджъри. Една от ученичките ми, много хубаво дете, но и сред най-нехайните според нормативните разпоредби, които сме длъжни да спазваме, ме попита: "Господине, защо по-често не ни уреждате такива срещи?" И докато се опитвах да обясня нещо, тя започна да рецитира Дебелянов... След това - Яворов. После Алекзандър Поуп. След това ме заразпитва за "Кървава песен". Не знаех в първия момент как да реагирам. Разбира се, не може да се прави "представителна извадка" от единични случаи, но и момичето, за което споменах, не е единствено сред учениците ми. Ето кому са нужни поетите в каквито и да са смутни времена. Вярно, можем да говорим дълго за целенасочените усилия на ония недотам неведоми сили за пълно опростачване, но случаи като току-що описания мен лично ме зареждат с надеждата, че такива усилия са обречени. Младите хора мечтаят. И не само поезията им е ориентир. 
А иначе - аз съм "заклет" класен ръководител. В никакъв случай не съм най-добрият. Но за мен учителската професия е преди всичко личното осъзнаване, че всеки божи ден се изправяш пред човешки същества, които имат същите потребности като теб, имат същите усещания за радост, болка, огорчение, надежда... Онова, с което ние, учителите, можем да им помогнем, са опитите ни да ги научим на азбуката на науките, които те по-нататък ще изберат, да им подскажем, че истинското учене започва след университета и продължава цял живот. Сега отговарям на въпроса ви и усещам вече скорошни опонирания на това, което мисля. Но аз така мисля и не се срамувам от това.
- Учителската професия девалвира. Какво се случи с нея и защо?
- В новия Официален правописен речник на българския език, който има нормативен статут, е изписана думата "пишка", която може да се приема и като съществително, и като глагол, но липсва глаголът "пиша". Това означава ли, че девалвира и академичната мисъл? Когато се срамуваме да кажем "калдъръм", за да не ни сметнат за прости, но със самомнение говорим за "входиране", "ваканцуване", "мърчандайзване", "рейтингуване" и пр., това означава ли, че сме по-интелигентни или по-извисени? Разбирам човешката загриженост във въпроса ви, но нека не задълбочаваме в реториката на безумията на съвремието, което всички носим на плещите си. 
СОУ "Любен Каравелов", където работя, е училище, в което всичките ми колеги са доказали се във времето професионалисти. Общувам с още десетки учители, които са ми били или състуденти, или пък в битността си на журналист и учител съм опознал. Както и да прозвучи, аз не познавам лош учител. Пропадането на учителската професия, или девалвацията, както я нарекохте, се дължи преди всичко на неуредиците в държавата ни, доколкото я има. Не казвам доколкото я има сега, и веднага ще посоча примери: вземете Елин-Пелиновия разказ "Душата на учителя", да речем, или пък "Урок по история", "Наш Пондю" и "Предметно обучение" на този велик зевзек, страдалец и мъдрец Чудомир. Или пък "Приказка за стълбата", или "На гости у дявола" на Смирненски, "Бирникът дошел" на Цанко Церковски. 
Темата е болезнена и въпросът не е дали в последните двайсет и няколко години нещо лошо се случва. Напълно съзнателно избягвам всякакво политическо говорене, но нека се замислим дали и днес не шестват на различни управленски нива Чудомировите пондювци? Учителската професия не е девалвирала, макар че всички експерименти в образованието, макар и назовавани с гръмкото наименование "реформи", отдалечават българските учители от прякото им задължение да бъдат именно учители. Другото, което мен лично ме дразни, е "копипействането" в медиите и перфидното удоволствие, което личи в медийните писания за "лошите даскали". Неприятни са ми тиражирането във всякакви електронни "медии" предимно на непроверени полуистини за учителството и задължителното форумно оплюване на "даскалите". 
С учителската професия не се е случило нищо само по себе си. Но девалвацията не е в учителстването, а в отношението, което се налага към учителстването. В никакъв случай не идеализирам нещата, но наистина отдавна съм наясно, че истинската същност на учителската работа е непозната за широката общественост. За сметка на това пък е натрапван все по-упорито отблъскващият медиен образ на "даскалите". В хилядите български училища всекидневно се случват хубави неща, които учениците показват, подготвяни от учителите си, но това остава скрито. Ако направите една честотна характеристика на "положителното" и "отрицателното" медийно отразяване на учителската професия, със сигурност ще ви стане чоглаво. И неминуемо в съзнанието ви ще изплува неясният силует на онези неведоми сили, водещи към пълното опростачване. А защо е така - всеки сам може да си отговори.
- Вие имате впечатления от отношението на обществото към учителите в Израел. Разкажете за читателите ни.
- Това са лични впечатления, които не могат да бъдат обобщение. Като ръководител на сборната българска група на Световното ученическо първенство по баскетбол имах възможност да видя израелски училища и да разговарям с израелски учители. Няколкото преподаватели, с които разговарях, бяха руски емигранти, което премахна езиковата бариера. Мачовете се играеха предимно в спортни зали (не спортни салони) на училища в Йерусалим. По отношение на материалната база няма смисъл да навлизам в подробности. 
Впечатли ме отношението към учителите. В Израел те са със специален статут. По онова време, ако средната работна заплата е била 2000 долара, разбрах, че учителите започват с начална заплата 2000. Три-четири години се явяват на интервю, докато постигнат "постоянство" (така го наричаха учителите). След това обаче наистина се превръщат във фигури на особена почит от страна на обществото. С много придобивки, осигурени от държавата, с възможност за регламентирано ранно песниониране, без това да се отразява на пенсията им (доколкото си спомням, имаха право да се пенсионират след 10-годишно учителстване) и със специални държавни помощи към полагащата им се пенсия след 20-годишна работа. Журналистическото ми любопитство ме подтикна да питам и за т.нар. "частни уроци". Оказа се, че самите родители преценяват според наклонностите на децата си с кой преподавател да уговорят индивидуални занимания в извънучебно време. И го правят съвсем открито, с ясното съзнание, че по този начин детето им ще има по-големи шансове да успее в бъдещата си кариера. При това без да се притесняват, че учителят, с когото правят уговорката, е пряк преподавател на ученика. Не зная дали се е променило във времето, но тогава отношението към учителите наистина беше впечатляващо. Имаше отбори (момчета и момичета) от 24 страни. С треньора на момичетата от Франция най-често общувах в хотела, защото говореше прилично на руски език. Мисля, че бяха от Тулон. И когато разбра, че съм учител по български език и литература, французинът каза: "О, литература! Дъщеря ми ходи три пъти седмично на допълнителни уроци по литература. Аз искам тя да стане културен човек."
- Кои са проблемите на днешното българско училище според вас и как мислите, че могат да бъдат решени?
- Аз съм редови български учител и не смятам, че моето мнение е най-важно и единствено. Въпреки това ще се опитам да го събера в няколко думи. На първо място, трябва да се промени из основи цялостното държавно виждане относно ролята на учителите за изграждането на младите хора. Поради редица обстоятелства е обеднял духът и е на път да заболее от хронична бедност. Дано не става това, защото - сигурен съм - на всички нас, зрелите хора, трябва да ни е ясно, че с духовни бедняци не се гради благоденстваща държава.